Седя и мисля в петъчната вечер.
Залутала се бях в борбата с времето.
Децата неусетно си порастват,
а покрай тях и влачене на бремето,
съвсем забравих аз коя съм.
Животът ме окичи с бяла нишка,
а аз мечтите си не съм изпълнила.
Кога разбираш, че порастваш?
Когато всичко си загубил ли?
Във изтощението на делника,
забравих да живея истински.
И някак си се чувствам стара -
неизлечимо обесмислена.
Боли ме есенно отвътре,
за мене няма приложение.
Света наопаки бърнат е
във консуматорско забвение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар